Подслон

    Накуцвам с лявото крило... не ми достигат стъпки... да докосна клавишите... А от тишината боли –  тя ослепява... сигурна съм!
    Ти знаеш ли кой си, когато никой не те гледа, когато никой не се взира в думите ти... знаеш ли... Защото променящите се лица всъщност са посоките, по които нощем намирам пътя към себе си... към теб, към онова, което никой не вижда и никой не усеща... Защото мълчим на различни езици, защото изтръгваме топлината преди да е дошла зимата... защото сме истински единствено, когато никой не очаква нищо от нас... защото сме всичко, от което бягаме... и всичко, което е нужно, за да проходим...
    А на мен ми се лети... искам да се науча да плувам... искам да поема въздух и да го изпусна чак тогава, когато са свършили всички пътеки на запад... но е трудно, когато е тихо... защото тишината ослепява...
   Затова накуцвам... с лявото крило и с безмълвните  кръпки, с които трябваше да се занитя за рамото ти... за да стигнем... до изгрева... ЗАЕДНО!

   
... идваш ли? Поеми дълбоко въздух! Няма да те пусна... подслон си ми... @
 

 

Неритмично

Онези избелели точки ги нанизах по червените нишки, които разплиташе от сърцето си докато те следвах... 

Сега мога да ги нарисувам върху тялото ти... Една точка, две точки... третата е в повече, но помня колко обичаше нечетните удари на сърцето ми, когато се опитваше да въдвориш ред в обърканите ми мисли... затова ще ти я нарисувам и нея – някъде в дясно... В ляво съм оставила място за друго, но има време... още не си готов да разбереш... Искам първо да се вслушаш в тихите стонове на есента... как напират в очите ти и се изсипват върху пода ми като прекършени пориви... Плашещи са... и бледи... и никнат теменуги след тях... Ако затвориш широко очи, ще видиш колко са красиви, ще видиш, че няма нищо плашещо в тях... а може би ще оцелеят до другото лято... може би... 

Само че сега е време за друго... после е далеч и там ме няма, затова потърпи докато сгъвам всичките ти очертания... имам нужда да ги подредя дума по дума по рафтовете на миналото си... по рафтовете на твоето минало... и мислите ти трябва да подредя... защото след няколко лета всичко ще отмине и няма да помним... 

Само не знам как да изстържа спомена за ръцете ти от дланите си... и по гърба ми пролазваш нощем... и с какво да попия изтеклото в страните, защото не искам да те сънувам повече... 

...  а докато се опитваш да въдвориш ред в обърканите ми мисли, някъде в ляво все още ще продължавам да ехтя неритмично... затова не ме реди... 

Готов ли си... започвам... една точка... две точки...        .

Намиране

Погледни ме!

... бяла съм до спомен... разпиляла съм се по пода с всичките си думи и не намирам  верните. Затварям очи и греба с шепи. После се посипвам върху тялото ти, разливам се в страните ти и изтичам през кръпките горест, с които тогава съших доверието ти... а днес нямам с какво да запълня пробойните!

Затова изтичам от теб... на талази...

Колко издишвания останаха и не е ли неочаквано кратък пътят към другия? Намери ли ме, намери ли се... Има ли ме още в онези многоточия, рапръснали аромата на късо кафе преди лягане... В косите ти –  има ли ме... или в съзведията от бенки, с които нощем гравирах дланите си... а в трапчинките от обич по леглото ти, в което утрото ни се оглеждaше някога... има ли ме?

Затова съм бяла... и огледалата покрих – твърдеше, че те има в тях, че само трябва да гледам достатъчно дълго в очите си... и ще те зърна... Днес са бели... завих ги с изпепелените очаквания на пролетта, с незрящите вопли на лятото и с тишината на есента... за да дочакам зимата... за да побелеят и пътищата, свързали някога телата ни в прегръдка...

Защото всяко утро е белязано от следите, които времето татуира в сърцето ми – те болят! Не това, че те няма... Боли онази част от утрото, в която се вграждахме един в друг... за да запомним пътищата за обратно... за да се познаем в хаоса от превъплъщения, с които денят ни зариваше... за да прелеем заедно, запълвайки празнините от нечии други очаквания...

Затова съм бяла!
... като безкръвните макове, които ми подари на разсъмване... като онези платна, с които никога не обви тополите пред дома ни когато се завръщах...
... заради всички онези ненаписани думи, които разпилях по пода... за да потекат в теб...за да ме намериш... и да белея в косите ти... докато те очаквам...
 

 

 

 

Ноти

Ако знаех,  че гласът на изгрева ще пресипне в мен – щях да нотирам съня си… и дългия път на събуждане щях да нотирам… После щях да изсвиря на слънцето безкръвната топлина по ръцете си…  като за последно… за да не се завърне никога вече и да изтече по жилите ми към земята… Да се слее със стремежа ми към непреходното, за да покълна в съня ти...

Ако знаех, че лятото ще презрее по дърветата, щях да поливам мечтите си всеки ден… да не пресъхват, да не окапват по пътя ми, да не преплитат напуканите недра на нечия друга вселена с моите избрулени очаквания… и тях щях да нотирам… в огледалото, за да ги чувам с поглед…

Има едни пухчета, дето летят в пространството… казват, че ако уловиш едно такова и си пожелаеш нещо, то се сбъдвало, защото отивало при Дядо Боже, а той виждал всичко… и сбъдвал желания… поне така казват… Не помня колко такива съм му пратила… не вярвай на това, което казват… не е вярно, защото не те виждам… А ако знаех това, сигурно щях и теб да нотирам по клавишите на заглъхналото ми пиано…

Днес небето е песенно, затова нотирам облаците и бродирам себе си по стъклото… излизам навън и стеля уморено коси по паважа… Някъде там просяк дотътря измършавели телеса и проси милостиня от тълпата… после получава целувка по пресъхналите си очи – пращам му я мислено,  трие припряно виталните измерения на уродливата ми себедостатъчност и потегля към следващия ъгъл… за да бленува собствената си слабост.

Гледам го дълго. Погледите ни почти се срещат… Почти го усещам… почти разговаряме… Като целунати от провидението деца…

Днес съм петолиние, по което ще напиша тъгата си… за да се проектирам върху лицата на отминаващите мигове… за да не заглъхна…

 

Отражения

Пристанах на отражението ти в очите ми… както залезът пристава на хоризонта. Бавно прикрих смелостта си зад искреност… за да прекрача отвъд… за да ме последваш…

Вдишвам те заедно с капките по челото ти, солени са и напомнят вина… не я допускам, има време да й се отдам, защото сега съм Ти. Вдишвам те, дълбоко и безостатъчно... и задържам!

Колко дълго ще издържиш в дъха ми?

Преди изгревът имаше друга обвивка. Пареща! Тогава не исках да се събуждам. Дълго тълкувах отражението му върху дланите си и обгръщах пурпура с надежда, че утрото ще бъде зависимо… от мен. Преди се сливах с жадните лъчи на светлината и блудствах с мечтите ти… После посипвах тъгата си върху струните и тишината се пречупваше във вятъра зад прозореца ми… Удряше ме… болеше…боли… Малки парченца любов барабаняха по покрива и се сливаха с крясъка на загубило се в тъмното откровение. Преди те търсех… и сега те търся… в очите си…като дихание, което не искам да издишам, защото утре ще прелееш по нечия друга зависимост… ще си тръгнеш и аз ще си тръгна… от мен.

Утре ще се смеем в огледалото и ще градим живота си в отраженията… Утре изгревът ще посее надежда и ще танцува с вълните… после ще покълне вина, но има време да й се отдам…

Тази нощ ще моделирам скръбта си с ръцете ти, ще те татуирам по себе си като слънчева ласка, а по стените ще припяват образи, стаили суетата ми. Отдавна съм затапила страховете си, а Ти… заглъхнал си в гърлото ми като песен… крещя те и те мълча… Защото вечер изливам страстта си по пръстите, прикривам очите си, за да не те видят там и аз да не те видя…

Защото винаги изтичаш бавно по страните ми, но не те бърша… оставям те да попиеш в леглото ми… за да те сънувам…
 

 

Есенно

Тази вечер танцувам за теб...

Първи танц

Бавно пристъпвам върху жарава от обрулени листа, вятърът довява песенна носталгия. Звуците се преплитат с тихите брътвежи на тъжен щурец и заливат пространството с жадувана феерия от желания. Оставям те да ме събличаш с поглед...

Танцувам за теб, малко по малко косите ми се заплитат в желанието ти за близост... но още е рано... танцът не е свършил.

Втори танц

        - Мамо! - чувам как ме вика дървото.

        - Мамо! - стенат в унисон остатъците от бликащата нежност на цветята...

        - Мамо! - писъците на закъсняла птица се вливат в жадната ми за плът паст. Преглъщам с погнуса. Усещането за надежда горчи...

Танцувам за теб...

Тъпча изкласилите посеви, очите ти ме изпиват, още не съм се съблякла, рано е, нека стане по-студено...

Трети танц

В пазвата ми е заспал гълъб, едвам се сдържам да не погълна и него, но се отказвам при вида на сълзите в очите ти... ще потанцувам и когато притвориш очи, ще го пусна в небитието - все някъде трябва да отиваме след Края.

Танцувам. Вятърът роши припряно косите ми и вие съдбовно в долината на изпепелените ни надежди.

Танцувам над калните вопли на придошлите реки, опивам те с вкус на ферментирало грозде. Устните ми парят с тъгата на необратимо безвремие...

Танцувам около жертвения олтар на очакванията ти, събличам се...

Четвърти танц

Малко, по малко окапвам в душата ти, по мен не остава нищо, което да ми тежи, освобождавам се от плътта, оставам по себе си...

          - Мамо-о-о! - пищиш в ужас от случващото се...

          - Мамоо-о-о-о-о-! - ужасът ти се усилва капка по капка..

          - Ма-а...

          - Тук съм! - плавно придърпвам главата ти в скута си, заривам те в листа, последните, които обрулих от себе си за да те стопля...

Очите ти продължават да ме събличат, плавно политам сред голите клони, целувам смъртта и й прошепвам да не тъгува...

После целувам сълзите ти, топящи се в пламъка на отмиращата ти болка...

***

Утре ще бъде студено, сълзите ти ще завихрят малки снежинки,  които изгревът ще нашари по моя прозорец...

Утре ще бъде студено...

и Есента ще си е отишла!   

 

 

Флажолетно

Без сълзи да плачеш в съновидения от истини, загубили тъгата си, без вода да пълниш небесното безвремие със спомени.

Да будиш слепите желания на жаждата, за да потулиш срамната заплаха от забвение.

Да разстилаш жертвени нозе в лицето на безсрамни очаквания и да грабиш от миговете на нестихваща потребност от любов, заключена в отдавна забравена мимолетна идея от детството...

Боли, като слънчево петно върху каменно величие на покрив в изоставена къща, като божие проникновение след пиянска свада, като затихваща страст след бурна наслада.

Боли... като сляпо доверие след погубена гордост, когато капките горест напомнят за себе си в тъмното, като ветрена пропаст, залостила дебри за птичи трели.

Боли, като слънчеви отражения върху напъпила зараза, отнемаща капка по капка от волята за живот.

Усещаш ли болката?!

Тя е най-истинското нещо, което можеш да си позволиш!  

... а залезът малко по малко отнема пространството на светлината и го обладава с яростна наслада, пречупена от тихата надежда за топлина...

... забравих да помълча преди да те погаля и да притворя врата, за да не ме чуе стаената топлина в косите ти.

Ела после, защото не мога да те приема.

Ела после, защото не мога да ти дам нищо.

Ела после, когато отново ще мога да пиша с душата ти... за да не те оскверня и да не те погубя...

Ела после, когато миризмата на мамината супа ще крещи в сензорите ти, жадни за образа й, отдавна забравената тетрадка ще дращи таванската стая и ще напира да разпори пределите на очакванията ти. Разпилените ноти ще раздират тишината с флажолетна безизразност, а малкото същество, спящо в съседната стая ще събира парчетата несбъднати сънища, за да те стопли... с пареща отдаденост и тихо смирение пред прага на изоставената ти духовност.