Пост нарцистично

   

Желанието ми е цвят, безсрамно разтворил погубващи устни към похотта на ветровете. В пространството струи от музика се разбиват с дисонанс в скалите от бездушие. Слънцето препича разпуканите вече съзнания и пирува с разтопената воля... 

Скрила в шепи тягостни терзания, захвърлила в небитието угрозата, съмненията и дебелокожото си вече съществуване, прикривам с тялото си нежния цвят. Творя врагове, които се нахвърлят срещу себе си в отражението на реките...
Гледам образа си във водата, уплашено стискам цветето, но желанието ми се пречупва заедно с крехкото стебло и аз се хвърлям, за да споделя, потъвайки, умората от суетата с Нарцис.
      Капките вода разплискват надеждата, че ще се преродя, но този път в дива теменуга...

 

Какво ли е имал предвид Андерсен...

       В среднощен унес впрягам мисли, непрестанно лутащи се в дъното на малка кибритена кутийка. Четири стени - черни като дробовете на издъхващ пушач. В стаята е тъмно. Навън се стеле призрачна тайнственост, разкъсвана от грозни помисли, а в локвите калта мечтае за плясъка на вълните. Порочни съзнания блудстват в пространството от неосъщесъвености, изпълнявайки ритуалния танц на езичници - техните богове носят имената на смъртници.
       В малка черна кутия малка кибритена клечка сънува светлината и мечтае за подвига на прабабата, която стоплила ръцете на малката кибритопродавачка. Сънищата й се преплитат с моите лутащи се мисли, но аз не умея да ги чета и ги тълкувам неправилно - усещам само порива към светлината...
       Отварям черната кутия и посягам към все още спящата клечка, дробовете ми въздишат с възторг от приближаващата мисъл за никотина. Посягам към полупразния пакет и запалвам цигара... За миг светлината премрежва уморените ми очи и хвърля в смут блудстващите сенки от миналото. Мигът отминава в предсмъртна агония, отминава с догарящата клечка.
       Всмуквам пушека и с премрежено съзнание се питам какво ли е имал  предвид Андерсен.