Неритмично

Онези избелели точки ги нанизах по червените нишки, които разплиташе от сърцето си докато те следвах... 

Сега мога да ги нарисувам върху тялото ти... Една точка, две точки... третата е в повече, но помня колко обичаше нечетните удари на сърцето ми, когато се опитваше да въдвориш ред в обърканите ми мисли... затова ще ти я нарисувам и нея – някъде в дясно... В ляво съм оставила място за друго, но има време... още не си готов да разбереш... Искам първо да се вслушаш в тихите стонове на есента... как напират в очите ти и се изсипват върху пода ми като прекършени пориви... Плашещи са... и бледи... и никнат теменуги след тях... Ако затвориш широко очи, ще видиш колко са красиви, ще видиш, че няма нищо плашещо в тях... а може би ще оцелеят до другото лято... може би... 

Само че сега е време за друго... после е далеч и там ме няма, затова потърпи докато сгъвам всичките ти очертания... имам нужда да ги подредя дума по дума по рафтовете на миналото си... по рафтовете на твоето минало... и мислите ти трябва да подредя... защото след няколко лета всичко ще отмине и няма да помним... 

Само не знам как да изстържа спомена за ръцете ти от дланите си... и по гърба ми пролазваш нощем... и с какво да попия изтеклото в страните, защото не искам да те сънувам повече... 

...  а докато се опитваш да въдвориш ред в обърканите ми мисли, някъде в ляво все още ще продължавам да ехтя неритмично... затова не ме реди... 

Готов ли си... започвам... една точка... две точки...        .

Намиране

Погледни ме!

... бяла съм до спомен... разпиляла съм се по пода с всичките си думи и не намирам  верните. Затварям очи и греба с шепи. После се посипвам върху тялото ти, разливам се в страните ти и изтичам през кръпките горест, с които тогава съших доверието ти... а днес нямам с какво да запълня пробойните!

Затова изтичам от теб... на талази...

Колко издишвания останаха и не е ли неочаквано кратък пътят към другия? Намери ли ме, намери ли се... Има ли ме още в онези многоточия, рапръснали аромата на късо кафе преди лягане... В косите ти –  има ли ме... или в съзведията от бенки, с които нощем гравирах дланите си... а в трапчинките от обич по леглото ти, в което утрото ни се оглеждaше някога... има ли ме?

Затова съм бяла... и огледалата покрих – твърдеше, че те има в тях, че само трябва да гледам достатъчно дълго в очите си... и ще те зърна... Днес са бели... завих ги с изпепелените очаквания на пролетта, с незрящите вопли на лятото и с тишината на есента... за да дочакам зимата... за да побелеят и пътищата, свързали някога телата ни в прегръдка...

Защото всяко утро е белязано от следите, които времето татуира в сърцето ми – те болят! Не това, че те няма... Боли онази част от утрото, в която се вграждахме един в друг... за да запомним пътищата за обратно... за да се познаем в хаоса от превъплъщения, с които денят ни зариваше... за да прелеем заедно, запълвайки празнините от нечии други очаквания...

Затова съм бяла!
... като безкръвните макове, които ми подари на разсъмване... като онези платна, с които никога не обви тополите пред дома ни когато се завръщах...
... заради всички онези ненаписани думи, които разпилях по пода... за да потекат в теб...за да ме намериш... и да белея в косите ти... докато те очаквам...
 

 

 

 

Ноти

Ако знаех,  че гласът на изгрева ще пресипне в мен – щях да нотирам съня си… и дългия път на събуждане щях да нотирам… После щях да изсвиря на слънцето безкръвната топлина по ръцете си…  като за последно… за да не се завърне никога вече и да изтече по жилите ми към земята… Да се слее със стремежа ми към непреходното, за да покълна в съня ти...

Ако знаех, че лятото ще презрее по дърветата, щях да поливам мечтите си всеки ден… да не пресъхват, да не окапват по пътя ми, да не преплитат напуканите недра на нечия друга вселена с моите избрулени очаквания… и тях щях да нотирам… в огледалото, за да ги чувам с поглед…

Има едни пухчета, дето летят в пространството… казват, че ако уловиш едно такова и си пожелаеш нещо, то се сбъдвало, защото отивало при Дядо Боже, а той виждал всичко… и сбъдвал желания… поне така казват… Не помня колко такива съм му пратила… не вярвай на това, което казват… не е вярно, защото не те виждам… А ако знаех това, сигурно щях и теб да нотирам по клавишите на заглъхналото ми пиано…

Днес небето е песенно, затова нотирам облаците и бродирам себе си по стъклото… излизам навън и стеля уморено коси по паважа… Някъде там просяк дотътря измършавели телеса и проси милостиня от тълпата… после получава целувка по пресъхналите си очи – пращам му я мислено,  трие припряно виталните измерения на уродливата ми себедостатъчност и потегля към следващия ъгъл… за да бленува собствената си слабост.

Гледам го дълго. Погледите ни почти се срещат… Почти го усещам… почти разговаряме… Като целунати от провидението деца…

Днес съм петолиние, по което ще напиша тъгата си… за да се проектирам върху лицата на отминаващите мигове… за да не заглъхна…

 

Отражения

Пристанах на отражението ти в очите ми… както залезът пристава на хоризонта. Бавно прикрих смелостта си зад искреност… за да прекрача отвъд… за да ме последваш…

Вдишвам те заедно с капките по челото ти, солени са и напомнят вина… не я допускам, има време да й се отдам, защото сега съм Ти. Вдишвам те, дълбоко и безостатъчно... и задържам!

Колко дълго ще издържиш в дъха ми?

Преди изгревът имаше друга обвивка. Пареща! Тогава не исках да се събуждам. Дълго тълкувах отражението му върху дланите си и обгръщах пурпура с надежда, че утрото ще бъде зависимо… от мен. Преди се сливах с жадните лъчи на светлината и блудствах с мечтите ти… После посипвах тъгата си върху струните и тишината се пречупваше във вятъра зад прозореца ми… Удряше ме… болеше…боли… Малки парченца любов барабаняха по покрива и се сливаха с крясъка на загубило се в тъмното откровение. Преди те търсех… и сега те търся… в очите си…като дихание, което не искам да издишам, защото утре ще прелееш по нечия друга зависимост… ще си тръгнеш и аз ще си тръгна… от мен.

Утре ще се смеем в огледалото и ще градим живота си в отраженията… Утре изгревът ще посее надежда и ще танцува с вълните… после ще покълне вина, но има време да й се отдам…

Тази нощ ще моделирам скръбта си с ръцете ти, ще те татуирам по себе си като слънчева ласка, а по стените ще припяват образи, стаили суетата ми. Отдавна съм затапила страховете си, а Ти… заглъхнал си в гърлото ми като песен… крещя те и те мълча… Защото вечер изливам страстта си по пръстите, прикривам очите си, за да не те видят там и аз да не те видя…

Защото винаги изтичаш бавно по страните ми, но не те бърша… оставям те да попиеш в леглото ми… за да те сънувам…
 

 

Есенно

Тази вечер танцувам за теб...

Първи танц

Бавно пристъпвам върху жарава от обрулени листа, вятърът довява песенна носталгия. Звуците се преплитат с тихите брътвежи на тъжен щурец и заливат пространството с жадувана феерия от желания. Оставям те да ме събличаш с поглед...

Танцувам за теб, малко по малко косите ми се заплитат в желанието ти за близост... но още е рано... танцът не е свършил.

Втори танц

        - Мамо! - чувам как ме вика дървото.

        - Мамо! - стенат в унисон остатъците от бликащата нежност на цветята...

        - Мамо! - писъците на закъсняла птица се вливат в жадната ми за плът паст. Преглъщам с погнуса. Усещането за надежда горчи...

Танцувам за теб...

Тъпча изкласилите посеви, очите ти ме изпиват, още не съм се съблякла, рано е, нека стане по-студено...

Трети танц

В пазвата ми е заспал гълъб, едвам се сдържам да не погълна и него, но се отказвам при вида на сълзите в очите ти... ще потанцувам и когато притвориш очи, ще го пусна в небитието - все някъде трябва да отиваме след Края.

Танцувам. Вятърът роши припряно косите ми и вие съдбовно в долината на изпепелените ни надежди.

Танцувам над калните вопли на придошлите реки, опивам те с вкус на ферментирало грозде. Устните ми парят с тъгата на необратимо безвремие...

Танцувам около жертвения олтар на очакванията ти, събличам се...

Четвърти танц

Малко, по малко окапвам в душата ти, по мен не остава нищо, което да ми тежи, освобождавам се от плътта, оставам по себе си...

          - Мамо-о-о! - пищиш в ужас от случващото се...

          - Мамоо-о-о-о-о-! - ужасът ти се усилва капка по капка..

          - Ма-а...

          - Тук съм! - плавно придърпвам главата ти в скута си, заривам те в листа, последните, които обрулих от себе си за да те стопля...

Очите ти продължават да ме събличат, плавно политам сред голите клони, целувам смъртта и й прошепвам да не тъгува...

После целувам сълзите ти, топящи се в пламъка на отмиращата ти болка...

***

Утре ще бъде студено, сълзите ти ще завихрят малки снежинки,  които изгревът ще нашари по моя прозорец...

Утре ще бъде студено...

и Есента ще си е отишла!   

 

 

Флажолетно

Без сълзи да плачеш в съновидения от истини, загубили тъгата си, без вода да пълниш небесното безвремие със спомени.

Да будиш слепите желания на жаждата, за да потулиш срамната заплаха от забвение.

Да разстилаш жертвени нозе в лицето на безсрамни очаквания и да грабиш от миговете на нестихваща потребност от любов, заключена в отдавна забравена мимолетна идея от детството...

Боли, като слънчево петно върху каменно величие на покрив в изоставена къща, като божие проникновение след пиянска свада, като затихваща страст след бурна наслада.

Боли... като сляпо доверие след погубена гордост, когато капките горест напомнят за себе си в тъмното, като ветрена пропаст, залостила дебри за птичи трели.

Боли, като слънчеви отражения върху напъпила зараза, отнемаща капка по капка от волята за живот.

Усещаш ли болката?!

Тя е най-истинското нещо, което можеш да си позволиш!  

... а залезът малко по малко отнема пространството на светлината и го обладава с яростна наслада, пречупена от тихата надежда за топлина...

... забравих да помълча преди да те погаля и да притворя врата, за да не ме чуе стаената топлина в косите ти.

Ела после, защото не мога да те приема.

Ела после, защото не мога да ти дам нищо.

Ела после, когато отново ще мога да пиша с душата ти... за да не те оскверня и да не те погубя...

Ела после, когато миризмата на мамината супа ще крещи в сензорите ти, жадни за образа й, отдавна забравената тетрадка ще дращи таванската стая и ще напира да разпори пределите на очакванията ти. Разпилените ноти ще раздират тишината с флажолетна безизразност, а малкото същество, спящо в съседната стая ще събира парчетата несбъднати сънища, за да те стопли... с пареща отдаденост и тихо смирение пред прага на изоставената ти духовност.

 

 

 

 

 

Метаморфози

Една единствена капчица повишава нивото на допустимия праг на самодостатъчност... после долива изпосталялата чаша, без да се интересува дали е наполовина празна  или наполовина пълна. Пази само спомена за дългото падане от дебрите на допустимите граници за пълнота...

Една болка може да потуши друга... раненото сърце обгръща с любов натежалите търсения на нечие друго, после го забулва с неопетнена фриволност и запълва съшитите с трънени конци кръпки на пареща страст - застрашаваща единствено представата ни за преходност (не е ли тя подготовка за нетленното битуване с очакванията ни за вечност?!).

Една дума срутва желанията ни за непреходност... границите на семантиката отмиват загнездилите се образи от опита, въплътен в думите... с годините дефинициите избледняват и изместват значението (или представата, която имаме за него).

Питам се колко още е нужно за да си вярваме?! Толкова ли дълго зова нетленните устои на съществуването?!

Там някъде рибари ловят храната на изгубили се в тъмното души... ще я хапнат след около седмица за рождения ден на поредния обходил с платноходка безветрените крайбрежия на морето.

От екрана ме щурмува рисуван филм... проекция на очакванията, които има синът ми за добре прекарано време в дъждовен ден.... рисуваната реалност на добре подредената  семантика на отминалия миг не може да запълни усещането за безизходност, което залъгва посевите, порутени от изсипалата се градушка...

Опустошената плът не тъгува по мечтата за съжителство, опустошената горест не жалее по отминалата носталгия на случващото се... тя намира примирение единствено в желаната безбрежност на съзиданието, което надали си дава сметка колко дълго ни залъгва с тайнствената сила на семенната си природа...

... не мога да откъсна очи от метаморфните израстъци на всяка следваща мисъл, съзряла нереалните измерения на нищо неподозиращите реалии на болните ми от илюзии сетива... така се самозалъгвам, че тишината е преход към ритъма на живота, който пулсира в спомените ти от плътта на Създателя...

... като прелюдия към пътя, който избираме за да нахраним гладните ни за илюзии души...

... като самозалъгване, което свършва непосредствено преди да разберем, че животът си е свършил работата - създал е също толкова странно създание, което през следващите (не е ясно колко години) ще задава същите безпочвени въпроси...
 

 

 

И аз като теб

И аз като теб претърсвам съмнителните прозрения на цивилизацията и се опитвам да съзра смислеността на случващото се ТОЧНО В ТОЗИ МИГ... После пирувам с боговете и плюя на очакванията ти, за да те възродя в капките на стичащата се горест от изчезналата ти представа за истинност.

И аз като теб бродя из калните проблясъци на погубващите очертания на желанията... После бърша тривиално потта ти и я попивам с трънено бездушие, за да погубя и последното ти желание за болезнена пристрастеност.

И аз като теб жадувам сладката болка от очакваната близост на плътта със самозгубил се... После блудствам с тихата съкровеност на съня ти и изопачавам виденията на духа ти, за да излекувам собствената си жажда за съвкупление.

И аз като теб се заплесвам по странните израстъци на генетичната проява на волята за живот и се опитвам да обгърна с благоразположението си всяка необозримо врязала се в пространството твар... После я душА в собственото й желание за живот и я притискам до усещането на изпепеляващото ти чувство за тленост, за да възродя инстинкта ти за неприкосновеност.

И аз като теб се вричам в слабостите на околните и отричам да имам такива... После броя издъхналите мечти и редя историята на провалите ти, за да изтрия и последния повик за борба в съзнанието ти.

И аз като теб благославям живота... после рисувам бръчки по насълзените ти очи и приспивам преходността ти с безутробна продуктивност - раждам ти синове, в които всеки момент да съзираш изгубената си младост.

... и ти, като мен се оставяш на отминаващите причини и потулваш следствието... за да си вярвам до болка... че зависиш от мен! 

 

 

 

Докосване

Вклинявам се в теб - като речно бленуване на каменно причастие, като блудство, изстрадало съновиденията на поколения слепци. Вливам се в желанието ти за близост. Парещо, като изстрадано очакване за притежание...

Върху плътта си изписвам твоите жадни за похот ръце, проектирам ги върху всяка гънка на съзнанието си и ги оставям да заблудят усещането ми за преходност...

Усещам как своеволията на сивкавите проявления на настоящето са оставили отпечатък върху докосването... търсещо е, като завихрящ се зов за помощ, като непреодоляна носталгия и примирие с неумолимия ход на слънцето на запад...

Плачеш. Сълзите ти са стихията на несъвършенството, което незнайно защо от малки ни втълпяват да преодоляваме...

Господи! Аз съм си хубава и с тази си премяна! Прегърбената ми осанка е красива! Опадалата ми коса е красива! Остаряващото ми тяло е красиво и бръчките около очите ми и те са красиви!

... и ръцете ми са красиви! Чуваш ли? Творят съвършенството в теб и го въплътяват във всяка неизказана дума, неизсвирена нота и недопита глътка страст...

 

 

Разголване

Залъгвам жадни устни с отлежала виталност. По пътя ме благославят измамни картини от неизбродени вселени. Пътувам към голотата си с премрежена свенливост и отмятам стъпка по стъпка страстните израстъци на напъпила женственост. Не мога да я обхвана. Постоянно ме изненадва с неочакваните си извивки и скрити съкровища. Тъкмо решавам, че съм картографирала частите на зримото цяло, когато голотата ми се разкрива с още по-голяма виталност. А толкова много имам докато стигна до Там...

Пътувам... Пред мен забулена жена целува детето си...

- Мамо, теб кой те е родил?

- Разбира се, че знаеш кой! Защо ми задаваш този въпрос?

- Ами баба и дядо кой ги е родил?

- Те също са имали майки.

- А техните майки кой ги е родил?

- И те са имали майки.

- А кои са първите майка и татко?

- Знаеш това: Адем и Хава.

- А защо в книгата на християните пише, че първите хора са произлезли от маймуните?

- Знаеш, че това не е вярно.

- Да, но защо пише така?

- Защото понякога забравяме кои са важните неща за нас и строим измамни кули.

- Така по-щастливи ли сме?

- Може би. Но винаги идва момент, в който животът ни показва как да продължим... Бог е милостив!

... Преглъщам думите с болка. Опитвам се да заспя. Забулената ми голота е по-скрита от забрадената осанка на спътницата ми...

Боли ме... Странно ли е, че не се чувствам част от всичко това?!

Докосвам разни неща по пътя си. Хора, предмети, очаквания. Докосвам ги и те се променят... аз също. Капчици дъжд се впиват в отлежалите води на изпепелени стълкновения, а ехото от образувалите се концентрични надежди разплисква безбрежните очертания на нечия друга голота - твоята, нейната, тяхната... Блъскам се в погледи, в древни души, в храмове, издигнати да възхваляват необозримото. Променям се. И другите се променят... и остават същите. Голотата ми се разлага в измамна доверчивост и обсебено се забулва... в дрипи... съшити с благоразположението Ти.

 

 

 

 

Между небето и земята

Пристанах на светлинното стълкновение между небето и земята, притискайки свежото многообразие от цветните ухания на птичите трели, разбудили нощта. Не мога да ги преодолея. Някъде в далечината времето твори съпреживяна носталгия. Усещам я с преситеното си съзнание и окрилено се вливам в потока зрима феерия от сънувани залези...

Колко тихо нощта се стеле във вените на нищо неподозиращите предели на сетивата ни!

Звездни завети се разстилат върху плътта ми и рисуват жадувана близост с неприкoсновена наситеност. Рисуват образи, които спомените татуират безвъзвратно в съзнанието ми. Цветни са! Като приливно превъплъщение на размазана стихийност... като утринно разбуждане... като звуково блудство с иначе привикналия навик да чувам органичните проявления на материята...

Оставям ги да се насладят на смирените ми телеса. Да татуират безвъзвратно извратеното си чувство за време и да променят измеренията на настоящето. Така ще продължим да се самозалъгваме с взаимна потребност и ще съпреживяваме дългите пътища на съзнателните ни стремежи към необятните измерения на непонятното...

Върховна наслада! Пошла призрачност размива пръстовите  блудства над закърнелите ми очаквания и прониква дълбоко в разораната безизразност на утробата ми. Осквернената ми жизненост се отпуска под напора на завладяващата непорочност на съзиданието. Светлината твори уродливото в мен... притиска с лъчите си първите образи, изникнали всред разпилените частици от разпадащата се чувственост... и дави писъците... в безмълвно отричане на негласното споразумение за неприкосновеност.

На сутринта абортирам зората и склопвам очи... за да не ослепея от зараждащата се надежда... за по-добър свят!

 

 

 

Повествователно

Нищо неподозиращи мечти завихрят разпилените спомени в безгласен кръговрат от закономерности. Някой си прави шеги с причинните връзки в сложния ред на законите в битието и онанира със стремежите на смъртните. После примлясва доволно, бърше неизкласилите надежди от загрубелите гънки на ръцете си и твори напъпили пориви - в разлистващите се дървета, в зараждащите се животи... във водните миражи на моретата...

Красиво е! В приказно-нереално създалото се повествование се разхождат слепци, спечелили повторно шанса да не съзират фалша. Те наивно протягат изпосталели мощи и пият от извора на зората, за да пребъдат в утринта на всяка съвест. Безгласно напомнят за себе си в отговорите на дремещите въпроси и се завръщат в лоното на скръбта, доволни от бликащите умопомрачения, разблудкали сетивата ни...

А ние сънуваме картини от бъдещето и плачем с болката на ближния! Изтерзаните ни крайници просмукват стичащата се тревога. Артериите ни са жадни за илюзии... получаваме ги на талази, като проблясващо видение в мимолетните стремежи на падението. И наситили се с покварата на собствените си страхове, се свличаме доволни в дебрите на непознатото... за да докосваме... с душите си... загубили се. 

 

 

В здрача

Тишина обгръща вечерния здрач. Като сламено було, нашепващо за лятото. Вятърът разпилява последните нотки на решителност и самоуважение. Избрулва ги от закоравелите ми представи за чест и достойнство. Краде ги от петната на все така търсещо - чакащите идеи и ги излага на показ. Петната са люлякови, като пресен плесен по покривите на пясъчни кули и миришат на свежа реалност.

Предвкусвам пир!

Разпилените мощи на овдовелите принципи  разстилат призрачната си снага и се отдават безмълвно на покорно чакащите завети на настоящето. Сливат се в тихо роболепие - хомогенно и безнравствено като жадувана сянка, отразила се в капчуците на самотата... Като изтрезняло падение всред ненаситили се... Като тих стон в необратимо безвремие...

Дали е от набъбващите звездни ребуси или от плясъка на спокойните вълни в пристана на съзнанието ми, но в този момент усещам стържеща емоция от детството си...

Мама е тъжна, че не може да ми купи колело. Искам го много отдавна... Дори в съня ми краката ми са в рани - нали не мога да карам... Ще се науча! Лесно е да преодоляваш земното притегляне, стига да не те е страх от болката...

А от смъртта се страхувам...

Бленувам съвършенството на съзиданието. Безкрилно усвоявам готовите постулати на опита и тъгувам по отминаващите закономерности. Отчаяно се боря с времето, за да надделея над собствената се преходност. Обречено се вплитам с тленните потребности на битието и самозалъгвайки се с вярата в собственото си съвършенство, потъвам в дебрите на умопомрачението. За да създавам себеподобни...

Очите ми натежават, а толкова много ми се пее за люляковите послания, обгърнати с вечерен здрач!

Прегръщам изминалия ден, на глътки, като призрачно причастие и постилам съня ти с недопята носталгия... за да ме преодолееш... заедно с наниза от пясъчни мидички, които ми подари на разсъмване... 

 

Колекционер

Колекционирам желания. Искрени, жални, отчаяно-жадувани...

Най-много са ми от детството. Съхранявам ги в пъстри кутии, пълни с пух и цветен прашец от ненапъпили розови цветове. Редя ги педантично по дати и по години, по сила и по степен на реализация. Най-много са несбъднатите, затова са ми и по-скъпи. Ще ги подаря на следващата разпродажба на непотребни вещи в града на първото дете, което захвърли парцалените си кукли от миналата година. После ще си купя позабравените желания на някой слепец и ще поседна до просяка от другата страна на Пътя, за да му подавам репликите на отминаващите веселяци - той колекционира изрази. Слепотата му помага да вниква дълбоко в думите, отвъд тяхата тъмна страна. Като при Луната...

Особено много се грижа за желанията на младостта. Ефирни са като пролетен планински вятър, леки и блуждаещи. Незапомящи се, преходни и стелещи невидими нишки, които ще положат основите на зрелостта - в тях се прокрадват съмнения. Моята работа е да ги предпазя колкото се може по-дълго от тях. За да не спират да се изменят спрямо търсенията си - така научават повече за себе си и за своите възможности...

Понеже съм в зряла възраст, успявам да се отделя от желанията на поколението си, с уговорката по-късно да се пробвам да колекционирам и такива.

Броя желанията на старостта. Единици са и в тях няма преходност. Едни и същи са, откакто съм започнала да се занимавам с тази работа. Като че ли винаги стигаме до едни и същи заключения... независимо през колко пътища минаваме... докато се стопим в непримиримата воля за живот.

 

 

На изпроводяк

Колко прегради рушим ежеминутно, докато стигнем до същината на въпросите?! Овдовелите ни усещания скрибуцат под напора на отминали постулати. Превързваме пропукани устни, които кървят от неизречени слабости и закриваме очите си - за да не ослепеят.

Тъмно, по-тъмно, забрава...

Броим изгладнелите себеподобни и доброволно се жертваме пред олтара на въжделенията им. Самозалъгваме собствения си глад с... техните очаквания. Доволно преживяме несмилаемите им търсения и полягаме, удовлетворени от постигнатата хармония с агонизиращата ни същност. Сънуваме детството си - цял живот. И докато превъзмогнем загубата му, загубваме себе си.

Добре е да поплачем на изпроводяк. Погледът ще се избистри. Ще спрем да се удивляваме, а изгревът ще се превърне в рутинен поток от разпадащи се цветове. Забързаният ритъм на пулсиращите мигове ще отчупва малко, по малко от късчетата достойнство, разпилени от мимолетните срещи по прашните пътища на случайността, а дъждът ще припява носталгично на латентните ни впечатления... Погубвайки в пазвата си мечтаните измерения на очакваното.

Ще си тръгнем окрилени и щастливи. Доволни от тихото примирение със съдбата си. Ласкавите лъчи на залязващата ни горест ще стелят умиротворителни послания към случайните ни последователи и ще пируват блудствено, във вакханичен транс с невръстната чистота на остатъците от душите ни...

Когато се съпреодолеем, ще се преродим фрактално в напуканите недра на нечия друга вселена, за да напомняме... на любовта... че е преходна. 

Мазохист

Като досаден рефрен в главата ми се набиват проклятия  от дълбините на греховното. Имам желание да ги прокудя с жадуваната слабост към тялото ти. Посягам екстремално към фантазираното недопустимо и налагам бездиханно доверчивото в теб. Още ли ми вярваш?!

Прекрачвам нетипичните граници, за да усетя удовлетворение от болката ти. И Тя е усещала такава, когато те е раждала. Ти също си я усетил, още с първата глътка въздух. Още те боли!

За да я пребориш, обаче, трябва да скъсаш с инстинкта си за самосъхранение...

Усещаш парещо самосъжаление и още толкова обидно благоговеене пред изначалния страх от неочакваното. Кървиш... На талази...

Всемирният ужас от тленното ти съществуване се превръща в паметна носталгия по неоскверненото. Остана ли такова?!

Протягаш жадни ръце за още болка - давам ти я на порции. По малко. За да не те загубя.

Когато се наситя, те оставям със страховете ти. Мълчаливо превързвам парещата самота със студените си устни и заключвам духовното, за да не изпари желанието ти за следващия път. После отварям широко прозорците, за да отлетя... от съня ти... завинаги.

 

 

 

 

 

Съзидателно

Подритвам оръфана арфа. Закърпени струни примлясват, преяли от чувственост и задрямват в безпаметния сън на блажнството. Церя духове с бездуховна принизеност. Тълпите се увеличават при мисълта за запоя с топящата се виталност на съвестта ми. После ще преброя листата на обрулените смоковници и ще ги накажа да раждат човеци. Нека им!

Раните им няма да превъзмогнат нуждата от съвкупление. Ще им пратя весталки, за да измият обладаните им нозе. Да ги оковат, за да не пожелаят небесата - те са за чистите духом. Ще им подхвърля познание, за да запълва съзнателните им стремежи към самоунищожение. Ще впръсна в ноздрите им нюх към непонятното. Ще ги въвлека в спор със собствените им стремления. Ще ги накарам да воюват. Ще им помогна да се срамуват от собствените си мисли. Ще ги подтиквам да търсят. И да не откриват образите си в отраженията на сълзите...

Децата ще пожаля. Временно. Ще им обещая безсмъртие. Временно. И домове ще им построя, за да приютят временните си тела. После ще пирувам с несъстоялите се очаквания и ще ги врека в тайнството на съзиданието. За да ме помнят... И благославят, когато са уязвими.
 

 

Залезът

Дъх в дъха - като древен ритуал за съпричастност. Очите ти не молят. Те налагат себе си в пространството, губещо все повече допустимите очертания на отминала сетивност.

Тази вечер искам да ти опиша залеза...

Казваше ми, че когато си нависоко, можеш да му се наслаждаваш по-дълго. Послушах те и се качих на най-високата падина на Земята - съвестта ми.

При мен залезът изгрява в унисон със смеха на блудстващи фибри. Тялото ми ги оттделя, за да прихване емоцията на отминалия миг...

Но да ти разкажа за залеза...

Красиво е. Слънцето препича семенната сила на дъжда, обагрен в тъмновиолетово, като забранена мисъл. Малки облаци - съмнения приканват вятъра - от разпилените ми коси да ги разпръсне към нечия друга орбита. Чучулиги се присмиват на безмълвните ми опити да нотирам тишината и запяват заупокойно, възхвалявайки непросветеността ми. Облачетата - съмнения подемат мотива и приканват слънцето да потанцува. Получава се божествена фуга, която ми помага да разчета посланията на нечии фибри, долетели от Никъде... Долавям желанието им да флиртуват със спомените ми. Не ги допускам. Залезът ме опива с обречената си тайнственост и аз за пореден път се оставям да ме обладае. Песенно пречистена се връщам към реалността, за да споделя болката ти. Сега съм готова да блудствам с мечтите ти...

Не ме напуска усещането, че пропускам нещо. Довечера ще пробвам да го открия и да нотирам тишината. А спомена - ще го пожертвам пред олтара на смеха ти... За да те има и за другите... За да те помнят.

 

 

Пианист

Ръцете ми свирят черна музика!

Тя е толкова тъжна, че помита сладкия трепет на невкусилите съвършенството души.

Съвършенството е постижимо само когато победиш собствените си страхове!

Някъде там никому ненужен никаквец се събужда, ужасен от поредния незапомнящ се сън. Музиката го вплита в сенките на нощта, скрила се в пазвата на бездомен слепец...

А аз май имам нужда от смелост, за да изляза на сцена. Бутилката е добро извинение и ми помага да победя своята нерешителност.

Бара смърди, аз също - на не чиста съвест.

Тъмно е. Само пианото е леко осветено и като че ли флиртува с полупразната зала.  Така, ред е и аз да пофлиртувам с пустите духовни измерения на мазния идиот от първия ред и с желанието му да блесне пред още по-мазната му половинка...

Затварям очи - така звучи тревогата, отчаянието, страхът и агонията. Сега е ред да чуете безсрамния вопъл на похотта... След концерта съм много щастлив! Онези двамата дори не успяха да се натискат в тъмното. Пак не помня какво съм изсвирил и с недоверие гледам усмихнатите лица на ръкопляскащата тълпа. Сигурно е било добро...

Отпивам от бутилката и си мисля да прекарам нощта в компанията на няколко колежки от бранша.

Продължавам да свиря - по паважа, по оградите, в джоба с монетите...

Може и да ти хареса!
 

 

 

 

Пеперудено

Един нещастен паяк се спъна в трохата хляб, която беше паднала от устата ми. Не ставаше за ядене, повървя малко и пак се спъна, този път в празните, разпилени листа върху бюрото ми - те също не ставаха за ядене...

         После не знам какво се случи с него, но на сутринта малка мрежа беше сковала мозъка ми - бил е паякът. Мислено му благодарих и тръгнах на лов за мухи...

         Навън есента агонизираше под напора на бледите отблясъци на слънцето. Шумни деца се надпреварваха с времето и помитаха всяка наивна мисъл, изпречила се на пътя им. Като че ли пространството се преустройваше в зависимост от очакванията им.

         И мен ме пометоха, около тях гъмжеше от мухи - нали в крайна сметка бях тръгнал за тях. Нещо се беше променило завинаги, някой беше "откраднал цветовете".  Заваля дъжд. Няколко хиляди чадъри се сляха с потока, а аз се скрих под крайъгълния камък на желанията или там каквото беше...

        „Я, пеперуда!" - сънувах ли? Не можеше да е вярно или поне не изглеждаше като да е истина. Пак халюцинирах и препращах образи от действителността в желаната реалност на несбъднатото си Аз!

       Стремглаво се втурнах да я гоня. Надпреварвах се с времето, с вятъра, с облаците, с мислите на себеподобните, с краставите израстъци на всемирния хаос, с пътепоказатели и правила...
        ТРЯБВАШЕ ДА Я ПРЕБОРЯ - пеперудата... в мен!

... и я преборих. Залепих я за стъклото на един самолет. Като гадна, сееща зарази муха.

        Валеше. Потекоха реки от цветове. Не е било муха.

 

 

...

Пост нарцистично

   

Желанието ми е цвят, безсрамно разтворил погубващи устни към похотта на ветровете. В пространството струи от музика се разбиват с дисонанс в скалите от бездушие. Слънцето препича разпуканите вече съзнания и пирува с разтопената воля... 

Скрила в шепи тягостни терзания, захвърлила в небитието угрозата, съмненията и дебелокожото си вече съществуване, прикривам с тялото си нежния цвят. Творя врагове, които се нахвърлят срещу себе си в отражението на реките...
Гледам образа си във водата, уплашено стискам цветето, но желанието ми се пречупва заедно с крехкото стебло и аз се хвърлям, за да споделя, потъвайки, умората от суетата с Нарцис.
      Капките вода разплискват надеждата, че ще се преродя, но този път в дива теменуга...

 

Какво ли е имал предвид Андерсен...

       В среднощен унес впрягам мисли, непрестанно лутащи се в дъното на малка кибритена кутийка. Четири стени - черни като дробовете на издъхващ пушач. В стаята е тъмно. Навън се стеле призрачна тайнственост, разкъсвана от грозни помисли, а в локвите калта мечтае за плясъка на вълните. Порочни съзнания блудстват в пространството от неосъщесъвености, изпълнявайки ритуалния танц на езичници - техните богове носят имената на смъртници.
       В малка черна кутия малка кибритена клечка сънува светлината и мечтае за подвига на прабабата, която стоплила ръцете на малката кибритопродавачка. Сънищата й се преплитат с моите лутащи се мисли, но аз не умея да ги чета и ги тълкувам неправилно - усещам само порива към светлината...
       Отварям черната кутия и посягам към все още спящата клечка, дробовете ми въздишат с възторг от приближаващата мисъл за никотина. Посягам към полупразния пакет и запалвам цигара... За миг светлината премрежва уморените ми очи и хвърля в смут блудстващите сенки от миналото. Мигът отминава в предсмъртна агония, отминава с догарящата клечка.
       Всмуквам пушека и с премрежено съзнание се питам какво ли е имал  предвид Андерсен.