Като досаден рефрен в главата ми се набиват проклятия от
дълбините на греховното. Имам желание да ги прокудя с жадуваната слабост към
тялото ти. Посягам екстремално към фантазираното недопустимо и налагам
бездиханно доверчивото в теб. Още ли ми вярваш?!
Прекрачвам нетипичните граници, за да усетя удовлетворение от
болката ти. И Тя е усещала такава, когато те е раждала. Ти също си я усетил, още
с първата глътка въздух. Още те боли!
За да я пребориш, обаче, трябва да скъсаш с инстинкта си за
самосъхранение...
Усещаш парещо самосъжаление и още толкова обидно благоговеене
пред изначалния страх от неочакваното. Кървиш... На талази...
Всемирният ужас от тленното ти съществуване се превръща в паметна
носталгия по неоскверненото. Остана ли такова?!
Протягаш жадни ръце за още болка - давам ти я на порции. По
малко. За да не те загубя.
Когато се наситя, те оставям със страховете ти. Мълчаливо
превързвам парещата самота със студените си устни и заключвам духовното, за да
не изпари желанието ти за следващия път. После отварям широко прозорците, за да
отлетя... от съня ти... завинаги.
Няма коментари:
Публикуване на коментар