В здрача

Тишина обгръща вечерния здрач. Като сламено було, нашепващо за лятото. Вятърът разпилява последните нотки на решителност и самоуважение. Избрулва ги от закоравелите ми представи за чест и достойнство. Краде ги от петната на все така търсещо - чакащите идеи и ги излага на показ. Петната са люлякови, като пресен плесен по покривите на пясъчни кули и миришат на свежа реалност.

Предвкусвам пир!

Разпилените мощи на овдовелите принципи  разстилат призрачната си снага и се отдават безмълвно на покорно чакащите завети на настоящето. Сливат се в тихо роболепие - хомогенно и безнравствено като жадувана сянка, отразила се в капчуците на самотата... Като изтрезняло падение всред ненаситили се... Като тих стон в необратимо безвремие...

Дали е от набъбващите звездни ребуси или от плясъка на спокойните вълни в пристана на съзнанието ми, но в този момент усещам стържеща емоция от детството си...

Мама е тъжна, че не може да ми купи колело. Искам го много отдавна... Дори в съня ми краката ми са в рани - нали не мога да карам... Ще се науча! Лесно е да преодоляваш земното притегляне, стига да не те е страх от болката...

А от смъртта се страхувам...

Бленувам съвършенството на съзиданието. Безкрилно усвоявам готовите постулати на опита и тъгувам по отминаващите закономерности. Отчаяно се боря с времето, за да надделея над собствената се преходност. Обречено се вплитам с тленните потребности на битието и самозалъгвайки се с вярата в собственото си съвършенство, потъвам в дебрите на умопомрачението. За да създавам себеподобни...

Очите ми натежават, а толкова много ми се пее за люляковите послания, обгърнати с вечерен здрач!

Прегръщам изминалия ден, на глътки, като призрачно причастие и постилам съня ти с недопята носталгия... за да ме преодолееш... заедно с наниза от пясъчни мидички, които ми подари на разсъмване...