Пристанах на светлинното стълкновение
между небето и земята, притискайки свежото многообразие от цветните
ухания на птичите трели, разбудили нощта. Не мога да ги преодолея.
Някъде в далечината времето твори съпреживяна носталгия. Усещам я с
преситеното си съзнание и окрилено се вливам в потока зрима феерия от
сънувани залези...
Колко тихо нощта се стеле във вените на нищо неподозиращите предели на сетивата ни!
Звездни
завети се разстилат върху плътта ми и рисуват жадувана близост с
неприкoсновена наситеност. Рисуват образи, които спомените татуират
безвъзвратно в съзнанието ми. Цветни са! Като приливно превъплъщение на
размазана стихийност... като утринно разбуждане... като звуково блудство
с иначе привикналия навик да чувам органичните проявления на
материята...
Оставям ги да се
насладят на смирените ми телеса. Да татуират безвъзвратно извратеното си
чувство за време и да променят измеренията на настоящето. Така ще
продължим да се самозалъгваме с взаимна потребност и ще съпреживяваме
дългите пътища на съзнателните ни стремежи към необятните измерения на
непонятното...
Върховна наслада!
Пошла призрачност размива пръстовите блудства над закърнелите ми
очаквания и прониква дълбоко в разораната безизразност на утробата ми.
Осквернената ми жизненост се отпуска под напора на завладяващата
непорочност на съзиданието. Светлината твори уродливото в мен...
притиска с лъчите си първите образи, изникнали всред разпилените частици
от разпадащата се чувственост... и дави писъците... в безмълвно
отричане на негласното споразумение за неприкосновеност.
На сутринта абортирам зората и склопвам очи... за да не ослепея от зараждащата се надежда... за по-добър свят!
Няма коментари:
Публикуване на коментар